Наука, която търси възможните съотношения между структурата на тялото и психологическото поведение на индивида. В началото биотипологията се основава единствено на телесните измервания, но все по-често започва да включва и други нови дисциплини (ендокринология, криминология, енцефалография, кръвни групи...). Индивидуалният биотип (физическият облик) често е показателен за темперамента. Измежду най-известните типологии ще споменем тази на французина К. Сиго (Човешката форма и нейното значение, 1914), на немеца Е. Кречмер и типологията на американеца У. Х. Шелдън. Сиго разграничава следните типове: респираторен, дигестивен, мускулен и церебрален. На свой ред Е. Кречмер, наблюдавайки психично болните, забелязал, че страдащите от меланхолия и манийна психоза обикновено са ниски на ръст и пълни, докато шизофренно болните, безразличните и апатичните имат издължено и тънко тяло. Той нарекъл първите „пикнични-циклотимни", а вторите „астенични (или лептосомни-шизотимни". По-късно добавил „атлетичния-епилептоиден" тип и „диспластичния" тип. Работейки с голям брой нормални субекти, Шелдън също откроява три основни морфологични типа: ен-доморфен, ектоморфен и мезоморфен. На всеки тип съответства съвкупност от основни характерологични черти, наречени висцеротония, церебротония и соматотония. Практически много рядко в живота могат да се срещнат индивиди, които да принадлежат изцяло към един от трите типа. Човекът представлява съвкупност от тези темпераменти.
