Аз

1. Самоосъзната и утвърдена индивидуалност. Съзнанието за единство на личността се изгражда в процеса на растежа. В края на третия месец новороденото използва ръцете си, за да опознава външния свят и своето собствено тяло, които открива. Така се установява първото разграничение между Аза и не-Аза, което става по-явно след края на кърменето. Към двегодишна възраст, ако го поставим пред огледалото, то се усмихва, без да знае, че вижда себе си. Едва година no-късно започва да употребява местоимението аз и да се противопоставя на другия единствено заради удоволствието да утвърждава личността си. По-нататък Азът продължава да се изгражда под действието на съзряването и социокултурните и афективните условия. В психоаналитичната терминология „Азът" (превод на немското das Ich) означава центърът и съвкупността от мотивациите и действията на индивида, които обуславят адаптацията му към реалността, задоволяват неговите потребности и разрешават конфликтите, произтичащи от несъвместими желания. В ежедневните действия тази функция се упражнява както в плана на съзнаваното (интелектуални процеси), така и в плана на несъзнаваното (използване на защитни механизми). Невротичният Аз е слаб; той е неспособен да реши вътрешните си конфликти (изисквания на нагоните, които се противопоставят на моралното съзнание или на реалността). Това го прави тревожен и го води до възприемането на различни видове парадоксално поведение (натрапли-ви действия, самоубийство и т. н.). Според У. Джеймс - всичко лично: „аз" (moi) и „мое" (mien). Според Фройд Азът е несъзнавано продължение на Аза. Юнг пък прави от Аза „намираща се над" Аза същност, която обхваща не само съзнававаното и несъзнаваното, но и „целта на живота".