Криминология

Наука, която изучава причините за противообществено поведение на човека, и има за цел тяхното отстраняване. Появила се през XVIII век с трудовете на Й. К. Лаватер и Ф. Ж. Гал, криминологията се развила истински от следващия век нататък. В зависимост от школите акцентът бил поставян ту върху физическите и психичните аномалии (теза, илюстрирана от понятието „роден престъпник" на Ч. Ломброзо), ту върху влиянието на социалната среда, на което Ж. дьо Тард, Е. Дюркем и А. Лакасан придават особено значение. Впоследствие се прави опит за синтез на тези елементи и за изучаване на престъпника „в отношението му с другия, в действителните отношения между хората" (А, Енар). Смисълът на престъпното деяние често не може да се открие, ако не се изхожда от цялостното съществуване на извършителя му. В повечето случаи престъплението изразява влечение към.раздава-не на възмездие, дълбоката причина за което е лична обида, изпитана в детството. Психически здрав шестнадесетгодишен младеж убива любовницата на чичо си. Престъплението е необяснимо. До този момент поведението на юношата било безупречно. Интелигентен, трудолюбив, сериозен, той напълно отговарял на всички изисквания. По собственото му признание - не можел да обвини в нищо жертвата. Но видял леля си да плаче и това било непоносимо за него. Той станал отмъстител за сълзите й. Това обяснение обаче не е достатъчно. Липсва едно основно измерение: афективното преживяване, което предизвикало престъпното деяние и което било разкрито от психологическото изследване. В детството си младежът страдал от леконрав-ното поведение на своя баща. Виждал майка си да плаче и споделял нейните тревоги. Искал да убие любовницата на баща си (ако не и самия него), за да не плаче майка му. Когато, години no-късно, в семейството на чичо си станал свидетел на аналогична ситуация, настъпило реактивиране на погребаните спомени и натрупаните емоции. Изведнъж прозрял, че трябва да унищожи тази несправедливост; младежът отмъстил за други (леля си и майка си), но и за самия себе си. Изучаването на престъпника се нуждае от усилията на цяла работна група. Различни специалисти, всеки в своята област, съдействат за опознаването на неговата личност. Соци-аЛно-икономическите фактори, физическата конституция, интелектът, ефективността са неотделимо свързани в престъплението. Престъпността може да бъде обяснена само чрез съвкупността от всички тези елементи. Бедността, социалната дезадаптация вследствие на имиграцията и проблемите на акултурацията, нестабилността на социалната структура (периоди на войни, революции...) играят несъмнена роля за проявяване на престъпността. Но изглежда, че сред нейните причини съществува и консгитуционален фактор. Изследванията на американските психолози С. Глук и У. Х. Шелдън показват, че съществува положителна връзка между мезоморфния морфологичен тип и престъпността. От друга страна, електроенцефалограмите отбелязват значителни различия между графиките на нормалните субекти и на престъпниците. Най-сетне, психологическите проучвания показват, че престъпниците не са по-малко интелигентни от порядъчните хора, но че те често са им-пулсивни, агресивни, недоверчиви, непризнаващи никаква власт и склонни към социално утвърждаване. Техният „Аз" трябва да властва; значение има единствено удовлетворяването на техните потребности. В книгата с.н Истинската изповед на един терорист албинос (1984) южноафриканецът Б. Брайтенбах разказва как другарят му по килия продал годеницата си за три пакета цигари. Неспособен да се постави на мястото на другия - когото изобщо не зачита, -престъпникът свежда всички проблеми до своята личност. В разсъжденията му липсва зрялост и самокритичност, рядко си взема поука от миналия опит. Престъпникът трудно контролира своите емоции и е склонен да се смята за фрустриран, за жертва на несправедливост. Вярно е също така, че в повечето случаи престъпниците произлизат от разделени семейства, в които е властвала брачното разногласие и в които те не са били нито разбирани, нито обичани. Следователно, както се констатира, престъпникът не е нито болен, нито перверзен, а агресивен, социално де-задаптиран индивид, който не съумява да разреши конфликтите си, живее като преследван, с постоянно чувство на фрустрация и неосъзнато се стреми обвинява обществото. Превъзпитаването на престъпника предполага задълбочено познаване на миналото и личността му. Усвояването на професия в много случаи се оказва полезно; но е много трудно, ако не и невъзможно този човек да получи обичта, която никой никога не му е давал, чувството за лична ценност, която никога не му е била признавана, сигурността, която винаги му е липсвала. Възпитателните мерки и психотерапията си остават възможни средства, но по-добре би било, ако на престъпността се противодейства чрез борбата срещу бедността, нехигиеничните жилища, алкохолизма, посредством възпитаване на хората чрез пресата, радиото и телевизията, а не чрез опити за връщане в обществото на тези, които вече са се поставили извън него. Именно на тази превантивна мисия би трябвало да се посветят съвременните криминолози.