RSS Feed
Twitter
Американски психоаналитик от немски произход (Франкфурт на Майн, 1902). Ериксън се установява във Виена, където получава психоаналитичното си образование в Института по психоанализа. През 1933 год. емигрира в САЩ, оставайки там окончателно. През следващите две десетилетия заема различни постове, свързани с изследователска и преподавателска работа, в Харвард, Йейл и Бъркли. От 1960 до 1970 год. е назначен за професор по „човешкото развитие" и хонорован преподавател по психиатрия в Харвард. Неговите изследвания през тридесетте години върху индианците от Дакота и Калифорния го довеждат до промяна в психологическите му схващания. Някои синдроми не могат да бъдат обяснени чрез психоанализа. В сърцевината на много проблеми на индианците той открива чувството за „изкорене-ност", впечатлението за прекъснатост между настоящия начин на живот (в резерватите) и историята на народа им. Към това скъсване с миналото се прибавяло отхвърлянето на културните ценности на Белите и невъзможността да свържат себе си с бъдещето, предлагано от тях. Проблемите на тези хора, отбелязва Ериксън, са свързани повече с Аз-а и културата, отколкото със сексуалния нагон. В книгата си Детство и общество (1950) Ериксън прави три големи приноса към проучването на личността:
1. най-напред, той поддържа, че развитието на личността продължава през целия жизнен път, 2. на второ място, постулира, че наред с психосексуалните стадии, описани от Фройд, съществуват и психосоциални стадии, при които индивидът установява нови ориентири, важни за самия него и за неговия социален свят,
3. най-после, той твърди, че всеки стадий притежава едновременно положителна и отрицателна съставна част, като „изборът" се прави под влияние на социалната интеракция (интеракция на индивида със самия себе си и със своето обкръжение). Така през първата година от живота у бебето, което е напълно зависимо отдругите, се развива пълно доверие, ако грижите, с които го ограждат, са добри. Напротив, ако е пренебрегвано, то ще изпитва страх, подозрение и недоверие към света изобщо и към хората в частност. Подобна нагласа обаче не е окончателна. Ериксън различава в живота на човека осем възрасти, на които съответстват осем двуполюсни състояния:
1. първата година е времето на доверието или на недоверието;
2. от втората до третата година е моментът на автономността или на съмнението;
3. между четири и пет години е времето на инициативата или на чувството за вина;
4. от шест до единадесет години е епохата на изобретателността, когато се утвърждават способностите, или на малоценността;
5. от дванадесет до осемнадесет години юношата придобива своята идентичност (психосоциална идентичност, чувството за това което е, откъде идва и къде отива) или, напротив, наблюдава се раждането на дифузия на ролите (чувство, че не знаеш кой си, къде отиваш, каква е принадлежността ти);
6. шестият стадий, който се простира от края на юношеската възраст до началото на зрелостта, е на интимността (способност да споделиш живота си с друг човек) или на изолацията;
7. в зряла възраст субектът може да избира между генеративността (интереса към други хора освен членовете на семейството си, към обществото) и грижата единствено за себе си (стагнация - бел.ред.);
8. последната възраст от живота на човека е белязана от личната интеграция (субектът с удовлетворение преразглежда миналия си живот) или от отчаяние, от чувството за провал, от съжаление за това, което е могло да бъде. Тази концепция за жизнения път, която релативизира значимостта на конфликтите в детството и влиянието на родителите, не игнорира ролята на обществото и на самия субект във формирането на личността. Освен това тя е оптимистична, защото според нея на всеки етап от живота предишните неуспехи могат да бъдат коригирани.
