РАЗБИРАНЕ НА ОТДЕЛНИТЕ СИМПТОМИ В КЛИНИКО- ПСИХОЛОГИЧЕСКАТА ПРАКТИКА

   В контекста на клиничната психология психопатологичните  феномени /синдроми, симптоми/ се дискутират описателно, т.е. чрез назоваването им като признаци  на психично разстройство или динамично, т.е. като механизми на защита, които определят поведението и преживяванията на човека. Тези механизми са предимно автоматизирани и неосъзнати. Повечето психиатрични симптоми имат своята изява в нормалната психична дейност на човека и би трябвало да се разглеждат като заемащи определено място в един спектър на преживяваното и поведението, който преминава от нормалното към патологичното. Нерядко се греши, когато при разпознаването на един симптом се решава, че той означава психична болест. Симптомите се използват преди всичко като индикатори за психична болест преди всичко въз основа на тяхната продължителност и интензивност, но дори и при спазването на това условие единичният симптом не може да има решаващо значение за поставянето на психична диагноза. Решаващият индикатор за това е групирането на симптомите в синдроми. 

   Синдромът е симптомокомплекс / група симптоми/, които се наблюдават заедно и са взаимно свързани. Диагностичното мислене се движи в последователността симптом – синдром – психично разстройство . В клиничната психология и психотерапия се различават слединет видове симптоми: първични и вторични, позитивни и негативни, симптоми поведение и симптоми преживяване.

1.    Първичните и вторичните симптоми се различават по времето на появата им. Първичните симптоми са директна изява на болестния процес и се появяват първи по време. Вторичните са следствие на първичните , т.е. са психологически зависими от тях. От това, кой е първичен и кой вторичен зависи това в каква посока на диагностициране тръгваме. Първичните и вторичните имат значение за диагнозата.Понякога, обаче, е трудно да се различи хронологията в появяването им. Възможно е погрешно интерпретиране на симптоматиката, свързано с неоправдана субективност  на психиатричния екип относно дефинирането на взаимовръзката между отделните симптоми.
2.    Позитивните  симптоми са тези, при които има нещо в повече , нещо прибавено към нормалната психична дейност- халюцинации и налудни идеи. Негативните симптоми са тези, при които има нещо отнето от нормалната психична дейност – обедняване на речта, отслабване на психическата активност, обедняване на емоционалния живот. Разделянето на симптомите на позитивни и негативни има отношение към диагнозата на шизофрениите. Например чуват гласове – да изясним откъде ги чуват- отвън или отвътре. Ако е отвън е шизофрения, а ако са като на екран – натрапливост.
3.    Преживяване и поведение- това са понятия, които принадлежат към най- общите категории на психологията. Повод за преживяване могат да бъдат усещането, възприятието, мисленето, споменът. Т.е. преживяването е субективно регистрирано , осъзнато състояние, което разкрива неделимостта на психичното. Поведението е по- широко понятие от преживяването, тъй като то се свързва освен с външната изява на преживяното, но и с цялостната външна активност на личността в движение, действие, изказвания. В клиничната психология се говори за вербално и невербално поведение на пациента.затова при описанието на неговата психопатология се използват изрази като „пациентът има преживяване, че чува гласове”, а не че ги чува или има несъответно поведение. Винаги рамкираме в „преживява” ненормалното поведение, тъй като психопатологичните феномени обикновено започват като нарушение на конкретен психичен процес – нарушена идея е нарушаване на мисленето само като психичен процес, а по- късно обхващат/”нарушават”/ и други психични процеси. Налудният страх е нарушение на емоционалната сфера, налудният образ – нарушение на възприятието и др. 

   В клиничната психология и психиатрията е възприето разграничаването  патологичните феномени на симптоми и признаци. Симптомът е субективно описвания от пациента модел на преживяване – например когато съобщава, че е тъжен, а признакът е обективното наблюдение и заключение  на клиничния психолог, че пациентът има тъжен лицеизраз. Следователно, информацията за симптомите идва от вербалните сигнали, а за признаците – от невербалните сигнали на пациента.