Психодинамичният модел в психопатологията

   Психодинамичният модел в действителност е най-старият и известният в сравнение с останалите и се основава на психоанализата на Зигмунд Фройд. Психоанализата е понятие с гръцки произход  и означава разчленяване на цялостната човешка психика на съставните й елементи. В съвременната психология се използва именно с тази семантика. За да бъдат избегнати противоречия и заблуди, под психоанализа в психологията следва да се разбират минимум три неща:

  Първо, това е психична теория на психичните неврози, методи за тяхното лечение и метод на изследване на безсъзнателната  психика /сънища, фантазии, налудни идеи, страхове, вини, тревоги/.

  Второ, това е обща психологична теория за личността в норма и патология. Ядро на тази теория са моделите за психичната структура на човека, мотивация на поведението и стадиите на психично развитие. Моделът за психичната структура се определя най-общо от двете взаимосвързани парадигми на психоанализата: съзнание – предсъзнание – безсъзнание и Аз – То – СвръхАз. Мотивацията на поведението се свързва с два основни природни инстинкта, които човек получава по наследство: инстинкт към живота -  Ерос, и инстинкт към смъртта – Танатос. От силата на взаимовръзката, модификацията и динамиката на тези инстинкти психоанализата изгражда цялостната картина на човешкото поведение.

  Психодианмичният модел се основава на две основни и взаимосвързани хипотези, които са многократно верифицирани: хипотезата за психичният детерминизъм и хипотезата за безсъзнателната психична дейност.

  Психичният детерминизъм предполага, че в човешката психика, както и в природата нищо не се случва случайно и без причинно- следствени връзки. Психичните явления не са случайни и независими, те, подобно на природните, са причинносвързани.

  Безсъзнателната психика е хипотеза за наличието на психични процеси, които човек не осъзнава в момента на тяхното действие. Това означава, че съзнателната психика е по-скоро изключение, отколкото общо правило. Привидната липса на връзка между отделни феномени като мисъл, чувство, сън, невритичен симптом, фантазия, страхове, е свързана с факта, че те се определят от безсъзнателната психика, а причинно-следствените връзки стават ясни, когато биват „осветени” от съзнанието. Този процес се дефинира от основния принцип на психоанализата – където е То, трябва да дойде Аз, т.е. където е мракът на безсъзнанието, трябва да дойде светлината на съзнанието.

 Най-обобщеният извод на Зигмунд Фройд е, че личността се формира от три основни велики сили: инстинктивни потребности – То, рационално мислене – Аз и морални стандарти – Свръх Аз. То – Аз – СвръхАз  е втората парадигма на З. Фройд, която се нарича структурна теория за личността.

   Трите съставни части на човешката психика преследват различни цели и подчиняват дейността си на три различни принципа. То – на принципа на удоволствието, Аз – на принципа на реалността, СвръхАз – на принципа на забраната /табу/. Има ситуации от реалния живот, в които отделните части на психиката влизат в конфликт, който е свързан с обстоятелството, че изискванията на То се санкционират от свръх-Аза. В резултат на това желанията и свързаните с тях емоционални напрежения се изтласкват от съзнанието в безсъзнанието. Изтласканите и потиснати в То вътрепни психични конфликти са обективната причина за защитните механизми и невротичните симптоми на човека. Енергията на инстинктите се нарича либидо. От силата на потиснатото либидо зависи степента на невротичното разстройство и степента на изявеност на защитните механизми.

   Зашитните механизми са свързани с неврозите. Нещо повече, отделни защитни механизми се свързват с отделни неврози, например при истеричната невроза защитен механизъм е изтласкването. Действието на защитните механизми не се осъзнава от пациента. Те, по същество, са предболезнено явление, което сигнализира за предстоящо психично разстройство.

   Най-съществен защитен механизъм е изтласкването. То е неосъзнавана дейност на Аз-а, чрез която от съзнанието се отстраняват нежелани от Свръх аза импулси на То, а заедно с тях се изтласкват и техните психични образувания, като представи, емоции, желания и фантазии. Но изтласквания материал продължава да носи със себе си енергията на инстинкта, която продължава своя естествен стремеж към разтоварване. Изтласкването постига ефективни резултати, но с цената на дпълнителен и постоянен разход на психична енергия, необходима за неговото поддържане. То е най-опасният за психичното здраве и личностно развитие защитен механизъм, независимо от неговата най-висока ефективност.

      Потискането се реализира, като човек избягва неприятните мисли и чувства, като ги блокира или игнорира с други мисли и емоции.

     Изместването е механизъм, при който неприятни и опасни мисли и чувства, изпитвани към определен човек, се изместват към друг. Или агресивни и сексуални чувства към определен човек се демонстрират с противоположното им съдържание.

     Регресията като защитен механизъм се включва, когато човек е в конфликтна ситуация, стрес и фрустрация. Тогава той се връща /регресира/ към ранни етапи от своето развитие, характеризиращи се с по-голяма сигурност. Тя може да бъде насочена към човек, който в миналото е осигурявал тази сигурност, или към детския стадий на развитие, през които от личността не се очаква социално или отговорно поведение.

     Идентификацията е защита, при която човек приема за свои личностните качества на друг човек. Когато удовлетворяването на дадено желание се определя като опасност, човек се идентифицира с индивид, който може реално да удовлетвори това желание, и чрез съпреживяване се изживява реално удоволствие от изпълнението на желанията.

  Компенсирането е защитен механизъм и може да се свърже с теорията на Адлер за комплекса за непълноценност. Тя е стремеж да се преодолеят реални или въображаеми недостатъци. В резултат на това голяма част от желанията, стилът на живот и дори характерът на човека се определят от стремежа да се преодолее комплекса за непълноценност.

    Фантазията е механизъм, при който човек използва въображаеми представи и ситуации, за да удовлетвори своите неприятни и възбуждащи тревога и страх желания, които реално са недопустими. Нарича се още бягство от реалността.

     Реактивното образование защитава човека от потиснатите желания, като демонстрира поведение, диаметрално противоположно на него. Ако, например, мъж има потисната хомосексуалност, реактивното му образование е твърда и последователна антихомосексуална позиция.

    Рационализацията се осъществява с измислянето на лично и социално неприемливо обяснение на съответното поведение, свързано с нежелани и неприемливи мотиви. Тя е безсъзнателен мисловен процес, който преобразува неприятната и неприемлива за личността информация в желан вид.

     Интелектуализацията се изразява в изграждането на абстрактни представи, съждения и умозаключения за травмиращите желания и събития, с цел намаляване на тяхното въздействие. Среща се в пубертетна възраст, когато сексуалният инстинкт и свързаните с него тревоги и страхове са силно изразени.

    Сублимацията е механизъм, при който част от енергията на инстинкта – либидото, се отделя от първоначалните си природни цели и се насочва към мотивиране на социално допустими и значими дейности, независимо дали става въпрос за сексуална или агресивна енергия.

   За психопатологията е необходимо да се съблюдават три представи за защитните механизми на Аз-а. Първо, хората не осъзнават действието на защитните механизми и в определен момент, с помощта на терапевта, те биха осмислили техните резултати. Второ, защитните механизми изкривяват реалността и нарушават адекватното функциониране и адаптиране на човека. Трето, най-значимият резултат на защитните механизми е, че премахват тревогата и безпокойството и с това въпрепятстват формирането на психопатологична симптоматика.

  Класическата психодинамична терапия включва следните взаимосвързани  компоненти:

1.      Обстановка за провеждане на терапията;

2.      Метод на свободните асоциации;

3.      Съпротива;

4.      Анализ на съновиденията;

5.      Анализ на трансфера;

6.      Емоционално пренаучаване.