Социокултурен модел в психопатологията

Социокултурният модел в психопатологията се основава на хипотезата, че психичното разстройство на човека би се разбрало най-добре чрез анализ на социалните и културните фактори, които влияят на индивида и които оформят неговия социален характер.

        Според социо-културните теоретици личността и поведението на човека се формират посредством социални сили. За да бъде анализирано разстроено поведение, психотерапевтът  следва първо да анализира цялата семейна система, в която пациентът функционира като семейна структура, социални формални и неформални връзки, икономически условия, етнос, тредиции и религия, обществени прояви и социални роли. Съгласно теорията за системите, човек се приема като елемент от сложна социална система, състояща се от взаимосвързани, взаимодействащи си посистеми и системни елементи, в които съществува  приоритет на цялото пред частта. Приема се още хипотезата, че същността на отделния елемент може да бъде разкрита чрез разкриване на същността на системата.

    Социокултурният модел изисква и конкретен анализ на социалните връзки на пациента с други хора, извън семейството, като акцент се поставя на качествен анализ и динамиката. Обществените условия и тяхната динамика са източник на специфични фрустрации и стресове, които допринасят за появата на психични разстройства, разпространени в по-ниските социално-икономически слоеве на обществото. В тях е по-разпространена престъпността, безработицата, пониено е нивто на медицинската помощ, ограничени са образователните възможности, битовите условия са по-лоши. От друга страна, хората с психически нарушения работят по-малко ефективно, получават по-ниско заплащане и като правило потъват още по-ниско в социално-икономическите структури. Социо-културният анализ включва изследване на расовите, половите, националните и религиозните предразсъдъци и дискриминация, които могат да бъдат фактор за псхични разстройства.

  Социокултурните терапевтични методи биват: индивидуална терапия, групова терапия, съпружеска и семейна терапия. Терапията може да се извършва в естествена среда или в клинична обстановка. Социокултурните терапевти са убедени, че всички психични разстройства възникват и функционират в социалното пространство и затова тяхното лечение трябва да става в среда, близка до естествената. По тази причина предпочитаният метод е групова терапия. Това е метод, при който неголяма група от хора, имащи сходни психични проблеми, ср срещат заедно с терапевта, за да разрешат съвместно своите проблеми. В резултат на това членовете на групата могат да разкрият за себе си важни факти, на които до този момент не са обръщали внимание, да  формират социални навици и способности, да установят емоционални отношения с други „сродни души”, да получат полезна информация и житейски съвети. Групите могат да се сформират по определени признаци, свързани с техните проблеми, като група на алкохолици, наркомани, разведени, пострадали от домашно насилие, на преждевременно загубили близки хора и други.

  Метод, близък до груповата терапия е методът на групата по взаимопомощ.  При нея хора с аналогични проблеми /болест, безработица, насилие, развод/ се събират, за да си окажат взаимопомощ, под ръководството на психотерапевт.

  В началото на 50-те години на 20-ти век се лансира методът на семейната терапия. Той задължава терапевта да се среща с всеки член на семейството и да му помага да преодолее своите специфични разстройства, а крайната цел е нормалното функциониране на семейството и хармонизиране на отношенията между членовете му.

  Съпружеската терапия винаги се реализира в присъствието на двама брачни или интимни партнъори, които в най-общия случай имат дългогодишни отношения. Тази терапия, по подобие на семейната и груповата, може да се осъществява на основата на принципите на основните модели в психопатологията. Например, поведенческата съпружеска терапия използва методите на поведенческата школа. Терапевтът помага на двамата интимни партнъори да осмислят и променят проблемното поведение, или в краен случай им помага да се примирят с това поведение, което не могат да променят.

  В рамките на социо-културния модел в психопатологията се разработват и предлагат програми за поддържане на психичното здраве на обществото, които имат религиозен, национален и международен характер. Така през 1963г., по предложение на президента на САЩ Джон Кенеди, Конгресът приема Закон за психичното здраве на обществото, който дава начало на ново масово движение за психично здраве – профилактика. Тя е система от предварително планирани стимули, които имат за цел да предотвратят психичните разстройства или да ги редуцират на по-ниски нива. Профилактиката бива първична, вторична и третична.

   Първичната профилактика е насочена към оптимизиране на обществените условия за работа, учене, отдих, здравеопазване, социална грижа, с цел да не се допускат психични разстройства като цяло.

  Вторичната профилактика се заключава в установяване и лечение на психичните разстройства в техен ранен стадий, още преди да са се превърнали в сериозен проблем. Тази профилактика се постига чрез съвместните усилия на педагози, социални работници, училищни и организационни педагози, полицаи, религиозни служители.

  Третичната профилактика е свързана със стремежа на психотерапевта или социалния работник да не допуска диагностицирани и лекувани психично-разстроени хора да попаднат впоследствие в по-тежки форми на болестта, и по този начин тяхното страдание да се превърне в дългосрочен и неразрешим проблем.