Оценка на клиента

   Всяка консултативна и терапевтична намеса трябва да съдържа диагностичен елемент. Психодиагностиката има две страни – психологическа и психопатологическа. Реализира се в ранните стадии на процеса и започва с изследване историята на клиента (пол, възраст, етнос, образование, трудов и социален статус, особености, свързани със семейството, минали проблеми и събития, увлечения и пр.). Основен източник на данни е споделената от клиента информация в диагностичното интервю. Информация може да бъде събирана и от други източници (близки, роднини, приятели, колеги).   

   Диагностичното интервю е съвместна работа на консултанта и клиента реализирана в една или повече срещи. То има терапевтично въздействие и освен част от диагностиката е и част от терапията. Това е разговор с присъединения вече клиент, в който консултантът с подходящи въпроси го насочва към узнаване, осмисляне и преживяване на съществени случки, връзки и отношения в търсене на базисния проблем.

   Начинът на провеждане на интервюто, неговата продължителност и съдържание зависят от теоретичната ориентация на консултанта, от личния му стил и опит. 

Изисквания: 

• Използване на открити въпроси, чиито отговори не са „да” и „не”. В началото на интервюто въпросите са по-общи, а впоследствие са по-конкретни и деликатни;
• Правене на хипотези. Още по време на интервюто консултантът слушайки се опитва да се ориентира в проблема на клиента. Хипотезата, която той гради подлежи на проверка по-нататък в интервюто, чрез задълбочаване на въпросите и чрез собствени интерпретации.
• Изясняване на причините, поради които клиентът се затруднява да отговаря.

Има три групи причини:

1. недостатъчно присъединяване (срам, предубеждения, негативизъм, недоверие);
2. удължено реактивно време (неразбиране на въпроса, антиципация, неумение за вербализиране);
3. психологически защити (поради твърде бързото придвижване към проблема или засягане на Аза).

• Коментари и оценки. Разговора по време на диагностичното интервю невинаги протича гладко. Паузите на мълчание са естествени и не следва да се запълват със съждения, коментари и оценки. През две трети от времето трябва да говори клиентът. 
• Невербално общуване и паралингвистика. Консултантът трябва да умее да ръководи невербалното си поведение и да разчита сигналите от страна на клиента. 
• Акцент на силните страни. Задължително трябва да се обръща достатъчно внимание на позитивните, здрави страни на личността.

   От особено значение за протичане на диагностичното интервю е поведението на консултанта в психологически план. Да не се преувеличава необходимостта от емпатия. Консултантът не трябва да се показва шокиран, оскърбен или твърде много заинтересован, каквото и да чуе в интервюто. Да не се допуска голямо емоционално разстройство от страна на клиента. Плачещият клиент не е успех на интервюто, а по-скоро указание за неговото неправилно водене.

   Голяма част от необходимите за диагностиката данни се получават с помощта на тестове, въпросници, скали. В консултативната практика тестовете помагат за допълване и коригиране на резултатите от интервюто. Тестирането се извършва в началото на процеса или непосредствено след раппорта, но може и след диагностичното интервю. Няма установени правила и изборът на диагностична процедура е въпрос на виждане на консултанта. Използват се най-вече обективни тестове (MMPI, Гийсен тест, личностен тест на Айзенк, 16–факторен личностен въпросник на Кетел и пр.) и проективни тестове (тест на мастилените петна на Роршах, ТАТ, тест  „Нарисувай човек”, цветови тест на Люшер и пр.). Специално внимание се обръща на съобщаване на резултатите на клиента.

   Диагностиката включва и отчитането на странични фактори. Отчита се стабилността на жизнената ситуация и наличието на отвличащи моменти, главно от страна на средата. Ако същите са твърде много и значими, помощта може да се отложи за по-благоприятно време. 

Оценката на клиента завършва с преценка на нуждата от консултиране.