Афективни социално - психологически модели за обяснение на човешкото поведение

Афективни теории за стабилността

   Подбудителна сила на поведението е запазването на желано емоционално състояние.

   1. За снемане на напрежението. –Тезата е че  състоянието на възбуда не е благоприятно или желателно, затова личността се стреми да не стига до него или да го преодолява . Тази представа се основава на психоаналитичните механизми - изтласкване и рационализация. В тази парадигма е широко разпространено убеждението , че всяка възбуда от еротичен или танатичен характер е болезнена и затова отслабването й носи удоволствие.

   2. За его защита. –Тук личността опитва да поддържа една приемлива за себе си Аз- концепция. Тя възприема , променя, забравя и си измисля своята биография, актуалната ситуация и очакванията за бъдещето си, така както счита за най – добре. ) една от най – нездравословните практики, стилове, его – защита – означава „ не съм това, което съм”)(фалшив Аз на границата от патологията).

   3. За експресия  / изображение/ . Наричат се катарзисни. Тезата е , че личността се облекчава , очиства, след като се разкрие външно или даде воля на преживяванията си. Катарзисът е възможен в 2 плана:

• физиологичен – чрез физическо натоварване, спорт, особено планинско катерене;
• психологичен – чрез споделянето.

   4. За създаване на навик – наричат се още за научаването, за повторението, за познатостта, за подкреплението. Основна е идеята, че във всяка нова ситуация индивидът използва такъв тип реакция, която успешно е използвал в друга сходна на нея ситуация.

Афективни теории за растежа 

   Тук личността се стреми към постоянна промяна на преживяванията , отхвърляйки каквато и да е сдържаност или постоянство.
   1. За себичността  -слабо място – силна обидчивост, ранимост- ахилесова пета - напр. „ много добре си се справил „– а не „върха си”; силна потребност от комплименти.  Изхождат от философските идеи на Ницше(„ човешко, твърде човешко”); за нуждата на човека от самовъзвеличаване, с понятията от типа на себеутвърждаване, власт, престиж. Личността има силна потребност от постижения и превъзходство, доминиране над другите, вижда смисъла на живота си в това да ръководи, експлоатира и на всяка цена да остави нещо след себе си .   

   2. Игра на роли – Тук личността е ориентирана към постоянно разширяване на идентичността си( отговор на въпроса „кой съм аз”). Тя като че ли има несекваща потребност от себеосъзнааване. Тази мотивация я води към разкриване на самоценността си.
   3. За човешката близост - изхождат от потребността на човека да спечели одобрените на другите, желанието му да бъде приет и обичан.


 „ Доказано е , че човек когато се страхува – има проблеми, болен или е в дистрес – той се възстановява много по- бързо и по – добре, ако знае , че  някой , някъде го обича.”.

   Личността се стреми към общуване , самото условие да е с другите й носи удоволствие, а удовлетворението й по –нататък е резултат от сигналите, които те й дават , че харесването е взаимно. Човекът сякаш е осъден да бъде с другите , но и благословен.
   4. За фисилитацията ( фасилитирам – улеснявам)  Тезата е , че повечето хора получават облекчение, когато са в група , защото се освобождават от някои психични бариери и така увеличават индивидуалните си способности.Основна е идеята, че човека е имитатор. Той е емпатийно настроен към другите и лесно приема мисли, чувства, настроения на тези, с които влиза в контакт.