Училището като институция и ученика като социална роля

   Ставането на личността се поражда в среда, в която е водеща потребността от приобщаването с другите и света. Несъмнено отношенията на взаимовлияние  в семейната система засилват или ограничават удовлетворяването на желанието на детето да изрази себе си сред околните като се ангажира със собствените позиции относно справянето с житейските задачи на семейството. Утвърждаването в семейството формата на диалогичност, генерира емоции,  интелект  и духовна подкрепа на социализиращия се индивид. Тази подкрепа е в резултат от осъществяването на така наречената първична социализация. 

Когато детето интернализира значението за действителността предимно в символна изразност \думи, поведение, оценъчни характеристики\, присъщи на неговите родители или на най-близкото му обкръжение, то социалното му развитие търпи растеж. В богатите си възможности за взаимопомощ и подкрепа смисълът на междуличностното общуване на подрастващите със света и другите, е свързан с очакването да се задейства механизма на сътрудничество. 

   Следователно чрез междуличностните взаимодействия между родителите и детето се оформят базисните характеристики на Аз – идентичността. 

   Преходът към училищната епоха е свързан с формирана  социалнопсихологическа готовност на личността. Постъпването в училище изисква определен обем от потребности и интереси, съпътствани от знания и умения, които предпоставят психичния личностен растеж. Това е именно началото на етапа на вторична социализация или продължителен процес за изграждане както на организационно поведение у личността, така и на придобиване на образователен ценз. 

През етапа на училищната възраст е характерно разгръщането на ученето като основна психична активност, спрямо останалите два вида дейност: игра и труд. 

   Същевременно процесите на опознаване на реалността се извършват по посока и на себепознанието,  т.е. овладяване на вътрешно личностното пространство като предпоставка за свързване със себеподобните и външния социален свят.

   С поставяне основите на ограмотяването психичния апарат придобива все по-диференцирани структури и  личността разширява индивидуално – практическия си опит за себе разбиране и за разбиране на другите. 

   Поради своята структура и организация, училището постепенно полага у подрастващите изграждането на социални  умения за реализиране съответни на социалната класификация на обществото и стратификаци /как е организирана системата\ и контекста на конкретната ситуация.      

Пълноценно функциониране на подрастващите се  организира  чрез устройството на училището като институция.         

Ежедневната  организация на поведението на учениците в училище не се свежда просто до взаимоотношенията между отделните системи   \ученик – съученици, ученик-учител,   учител-клас директор-ученически класове и прочие\, а е насочена към постигане на: 

1. ред и ефективност на институцианализираните се формални отношения
2. предсказуемост на формалните взаимодействия съобразно институционалните норми, ценности и правила.

Посочените насоки на организирането на поведението в училище всъщност  означават практическо овладяване на социалното поведение или поемането на социални роли от страна на подрастващите. 

Овладяването на социалната роля „ученик” изисква използването на специфичен поведенчески репертоар. 

Безконфликтно приспособяване към правилата на училището, като специфичен  институционален  модел на социалната  реалност, е индикатор за нормалност на индивида по отношение приемане на социалния порядък и същевременно критерий за социална зрялост на личността.

Социокултурното развитие на личността в училищна възраст се основава на 2 основни тенденции: 

1. от една страна добиване от всеки ученик на личностна уникалност или индивидуалност; 
2. от друга страна формиране на социабилност, т. е. изграждане на поведенчески стереотип, който подпомага социалната  интеграция на личността. 

Мкар и амбивалентно натоварени, така съвкупно очертани тази тенденции резултират в качеството  личност. 

Именно  в широкия диапазон на тенденциите индивидуалност и хабитуаця /типизиране/  на поведението в релацията ученик – училище, се откроява динамиката на възрастовото развитие на личността, в периода на училищната  възраст.

Като основен форум за личностна себеизява себеизразаване и утвърждавне, училището е и опосредстващо звено в процеса на социализация. То обуславя сложните взаимоотношения  между личността и социума. 

От една страна институционалидирането на личността е чрез императивност на налагане на утвърдените в обществото  норми. Поради този факт, доминираща  е тенденцията за подчинение на индивидуалното поведение към социално-установено приемливо поведение на всички други. 

Чрез  непосредствените контакти на личността в малката социална група /училище -  клас/, за която са  характерни относително автономни вътрешноприсъщи предписания на социално поведение, отделния ученик сам избира неформалните си партньори и в известна степен става активен участник в регламентирането на социалното взаимодействие /кое е позволено и кое не/. 

Интернализирането ролята на  ученика в индивидуалното съзнание представлява моделиран образ за подрастващия, съдържателно изпълнен със изпълняваните от него социални функции. 

В ежедневието на ученика се детайлизират  същнстните компоненти  /стил, норми, етика на взаимоотношенията/ на поведението в училище. Така се осъществява механизма на идентификация на детето с конкретната  роля ученик.