RSS Feed
Twitter
Психологията е фундаментална наука, изучаваща същността на човешката психика и нейното функциониране в обществената и индивидуалната практика.
Първите опити за прилагането /обвързването/ на психологическата наука с образователната практика, датират от втората половина на 18 век. Тогава Стенли Хол създава оригинална теория за приложни изследвания върху развитието на човешката психика от ранното детство до старческа възраст.Малко по-късно Латнер Уитмър създава първата в света психологическа клиника за диагностика и корекция в умственото развитие на деца.
Най-голямото влияние на приложната психология върху образователното развитие на човека, е в началото на 20 век, когато Фредерик Тейлъл разкрива зависимостта: че повишаването на производителността на учебния труд, зависи от мотивацията на личността.
Историческият анализ показва, че основният принос на психологията към повишаване ефективността на образователниа процес е на Джеймс Кетъл, който създава методи за изследване на психологическите индивидуални различия между хората. Тези различия /познавателните процеси, умствени способности, моторика и пр./ могат да се измерват с помощта на подходящи, тестове като данните да служат за целите на педагогическия процес, професионалното ориентиране и професионален подбор.
В Европа първоначалното прилагане на психологическите знания и методи за образователното дело на подрастващите, стартира през 1904 г., когато Алфред Бине създава първия истински тест за изследване на интелекта, включващ диагностика на умствените способности на децата изпитващи затруднения в училищното обучение.
По същото време в Русия руския педагог и философ Ушински поставя началото на създаването на педагогическата психология, като отделен клон на психологията. Той категорично подчертава, че тези които обучават децата формират не само техния психичен облик, относно равнището на познавателните им процеси и психични качества, но и изграждат цялостно детската личност.
През първия етап на своето развитие педагогическата психология е насочена към създаването на собствен категориален апарат.Особено голям е приносът на англичанина Дж. Сули, който в своето съчинение – „Психологията и нейното приложение към възпитанието”, говори за взаимообвързаното на психологията с обучението и възпитанието на децата в училище.
През този период водещо е бихейвиористичното направление и по-конкретно откритието на бихейиористите, че поведението не е константа, а е функция от определени стимули и поради това то се развива, изменя и изгражда.Второто постижение на бихейвиористите е дефиниране на метода за изследване на поведението на човешкия индивид, чрез принципа /проба-грешка-случаен успех/. Става ясно, че изграждането на поведението е резултат от непременото подкрепяне на успеха.
През този етап работят руските психолози Леонтиев и Виготски. Те създават теорията за културното историческо и психологично развитие на човека. Три са основните идеи на тази теория
1. обществено исторически произход и същност на човека
2. формиране на вторични и първични психични функции /от сетивно към абстрактно знание/
3. водещо место на обучението за психичното разните на човека.
Анализът на третата идея се свързва с въвеждането на две понятия:
Установено е, че всеки индивид в резултат на овладяване на обществено историческия опит на човечеството и в съответствие с условията, в които се осъществя този процес, достига в даден момент определено равнище на психично развитие /актуално равнище на развитие/ То се установява посредством решаването на определени задачи в зависимост от областите на изследване. Профилът на задачата отразява актуалното равнище на развитие на психиката, за дадената област.
Зоната на най-близко развитие е това понятие с което се означава най-близкото ниво на развитие, до което подрастващият може да достигне, при наличие на благоприятни условия за това.Зоната на най-близкото развитие се установява посредством решаването на задачи от определена област на познанието, от които индивида не може да излезе сам или да намери изход.Така се открива перспективата за развитието на човека, но при категоричното условие - оптимално сътрудничество на подрастващия със възрастния.
Тези основни идеи на Виготски и Леонтиев са в основата на теорията на съвременна педагогическа психология /какво не може да направи сам подрастващия и на какво може да бъде обучаван подрастващия/
В последно време в педагогическата психология възниква и раздел психология на образователния процес. С това понятие се означава необходимостта от систематизиране и прилагане на новостите в поведенческата и когнитивната психология при подготовката на учебните материали, така че да водят до оптимално научаване от страна на учениците.Този процес още се нарича управление на образованието и е косвено адресиран към педагогическите технологии за най-добро провеждане на обучението.
Педагогизирането на обществената среда в процеса на овладяване на социализацията на човека може да намали влиянието на стихийно действащите фактори върху подрастващите. Това означава в образователната институция да се създаде система от целенасочени въздействия за управление на мотивационната сфера, интимните преживявания и творческата индивидуалност на личността.
Управлението на образованието изисква да се разглежда в единство субектът и обектът на образователния процес, като се регламентират равнопоставени отношения, основани на сътрудничество и взаимодействие.
Първите опити за прилагането /обвързването/ на психологическата наука с образователната практика, датират от втората половина на 18 век. Тогава Стенли Хол създава оригинална теория за приложни изследвания върху развитието на човешката психика от ранното детство до старческа възраст.Малко по-късно Латнер Уитмър създава първата в света психологическа клиника за диагностика и корекция в умственото развитие на деца.
Най-голямото влияние на приложната психология върху образователното развитие на човека, е в началото на 20 век, когато Фредерик Тейлъл разкрива зависимостта: че повишаването на производителността на учебния труд, зависи от мотивацията на личността.
 |
| Фредерик Уинслоу Теилър |
В Европа първоначалното прилагане на психологическите знания и методи за образователното дело на подрастващите, стартира през 1904 г., когато Алфред Бине създава първия истински тест за изследване на интелекта, включващ диагностика на умствените способности на децата изпитващи затруднения в училищното обучение.
По същото време в Русия руския педагог и философ Ушински поставя началото на създаването на педагогическата психология, като отделен клон на психологията. Той категорично подчертава, че тези които обучават децата формират не само техния психичен облик, относно равнището на познавателните им процеси и психични качества, но и изграждат цялостно детската личност.
През първия етап на своето развитие педагогическата психология е насочена към създаването на собствен категориален апарат.Особено голям е приносът на англичанина Дж. Сули, който в своето съчинение – „Психологията и нейното приложение към възпитанието”, говори за взаимообвързаното на психологията с обучението и възпитанието на децата в училище.
От началото на 20 век, стартира втория етап на развитието на педагогическата психология.
През този период водещо е бихейвиористичното направление и по-конкретно откритието на бихейиористите, че поведението не е константа, а е функция от определени стимули и поради това то се развива, изменя и изгражда.Второто постижение на бихейвиористите е дефиниране на метода за изследване на поведението на човешкия индивид, чрез принципа /проба-грешка-случаен успех/. Става ясно, че изграждането на поведението е резултат от непременото подкрепяне на успеха.
Третият етап на педагогическата психология е от 30-те години на 20 век до днес.
През този етап работят руските психолози Леонтиев и Виготски. Те създават теорията за културното историческо и психологично развитие на човека. Три са основните идеи на тази теория
1. обществено исторически произход и същност на човека
2. формиране на вторични и първични психични функции /от сетивно към абстрактно знание/
3. водещо место на обучението за психичното разните на човека.
Анализът на третата идея се свързва с въвеждането на две понятия:
- актуално равнище на развитие на психиката.
- зона на най-близко развитие.
Установено е, че всеки индивид в резултат на овладяване на обществено историческия опит на човечеството и в съответствие с условията, в които се осъществя този процес, достига в даден момент определено равнище на психично развитие /актуално равнище на развитие/ То се установява посредством решаването на определени задачи в зависимост от областите на изследване. Профилът на задачата отразява актуалното равнище на развитие на психиката, за дадената област.
Зоната на най-близко развитие е това понятие с което се означава най-близкото ниво на развитие, до което подрастващият може да достигне, при наличие на благоприятни условия за това.Зоната на най-близкото развитие се установява посредством решаването на задачи от определена област на познанието, от които индивида не може да излезе сам или да намери изход.Така се открива перспективата за развитието на човека, но при категоричното условие - оптимално сътрудничество на подрастващия със възрастния.
Тези основни идеи на Виготски и Леонтиев са в основата на теорията на съвременна педагогическа психология /какво не може да направи сам подрастващия и на какво може да бъде обучаван подрастващия/
В последно време в педагогическата психология възниква и раздел психология на образователния процес. С това понятие се означава необходимостта от систематизиране и прилагане на новостите в поведенческата и когнитивната психология при подготовката на учебните материали, така че да водят до оптимално научаване от страна на учениците.Този процес още се нарича управление на образованието и е косвено адресиран към педагогическите технологии за най-добро провеждане на обучението.
Педагогизирането на обществената среда в процеса на овладяване на социализацията на човека може да намали влиянието на стихийно действащите фактори върху подрастващите. Това означава в образователната институция да се създаде система от целенасочени въздействия за управление на мотивационната сфера, интимните преживявания и творческата индивидуалност на личността.
Управлението на образованието изисква да се разглежда в единство субектът и обектът на образователния процес, като се регламентират равнопоставени отношения, основани на сътрудничество и взаимодействие.
Етикети 
0 коментара:
Публикуване на коментар