Психоанализата, като психотерапевтичен метод, психологична теория за личността и философска концепция.

   Психоанализата, както и индивидуалната психоаналитична психотерапия, са методи за работа с психичния свят, които използват отношението терапевт/пациент, за да улеснят пациента да развие по-добро разбиране за себе си и да направи промени в тези области от живота си, които счита за неудовлетворителни. В този смисъл става дума не само за лечебен метод насочен към психиката, но и такъв, който използва човешките отношения и психиката като терапевтичен фактор.

   Както психоанализата така и индивидуалната психоаналитична психотерапия се основават на психоаналитичната теория, разработена от Зигмунд Фройд в края на 19-ти век в усилието му да задълбочи разбирането за психичния живот на индивида. По това време основно предизвикателство за учените, които се занимават с проблемите на психичното, е постигането на обяснение за механизмите, по които възникват хистерията и други невротични състояния. 

Допускайки, че симптомите са изяви на психичния живот, които носят свой смисъл, Фройд се впуска в търсене на този смисъл като за тази цел разработва метод за изследване на психичния свят на пациента, основан на едно основно правило – правилото на свободните асоциации. . По силата на това правило от пациента се очаква да съобщава на своя аналитик всичко, което му хрумне в хода на сесията: мисли, спомени, сънища, аналогии, които му хрумват с далечни и по-близки събития, преживени или просто научени от нечий разказ.

   Не след дълго, в работата си с пациенти с този тип разстройство, Фройд открива, че значителна част от психичния живот на пациентите е скрита от тяхното съзнание. Тази находка води до изграждането на първата от няколко последователни теории за психичния живот, а именно, че психичният живот може да се подели условно на три части: съзнавано, предсъзнавано и несъзнавано като това условно разделение описва в каква степен и с колко усилие определени аспекти на психичния живот могат да станат достъпни до съзнанието на пацента.

   Друга находка, на която се натъква е, че независимо от искреното си желание да съдействат на психоаналитика в терапевтичния процес, за пациентите често представлява изключителна трудност да съобщават мислите си така, както им хрумнат. Фройд счита, че индивидуалният ум проявява силна съзнателна или несъзнателна склонност да „цензурира” хрумванията си. Той дефинира тази функция на ума – да се брани от нахлуващите в него несъзнавани идеи – като съпротива.

   Трето изненадващо откритие е, че много от преживяванията, които се събуждат у пациента към неговия аналитик в хода на психоаналитичната работа предствляват по своята същност „реплики” на вече съществуващи отношения от миналото на този пациент. Така например някои пациенти очакват от аналитика да ги санкционира за определени техни мисли, фантазии или сексуални практики.

Още в този ранен етап на развитие на аналитичното мислене, Фройд и неговите последователи откриват, че този вид занимание със себе си и осъзнаването на вътрешните конфликти на индивида, обикновено се съпровожда с облекчение на симптомите на психично разстройство на пациента. В същото време личността на пациента се освобождава от някои задръжки, които са ограничавали способността на индивида да работи, да обича и да играе, което според Фройд е белег на доброто психично здраве.

Николай  Александрович Бердяев

   В психологията личността е обект на изследване от древността до днес. Личност първоначално е означавало маска или роля, която актьорът е изпълнявал в театъра. Още за древните философи е била вярна тезата, че личността е онова нещо, което се формира, развива, извира от човека в неговуя жизнен път, че тя е неповторима негова същност. В структурата на личността има две основни подструктури. Те се формират под влияние на два отделни фактора: биологичен и социален:

1. Биологичен - памет, мислене, импулсивност, динамичност.
2. Социален - интереси, склонности, познания.

   Личността е социалното лице и същността на човешката социална роля. Тя представлява сложно единство на обединени в единна система елементи. Личността отразява факторите на средата, в която се развива, т.е. човек става личност в процеса на своето съществуване като субект на социални отношения. Най-общо казано личността е единство от уникални психични черти на даден индивид, които по постоянен начин направляват поведението му в различни ситуации.

   Понятието човек е изходно в изследването и анализа на психичното развитие на човешкия индивид и на личността.Теоретичната основа на анализа на човека като биологичен вид се представя от работещата и досега теория на Дарвин за произхода на човека.

   В психологията личността се дефинира като сложно комплексно развиващ се индивид. От тук следва едно принципно положение, това че появата на личност у човека е процес, който се детерминира само от социални, обществено исторически детерминанти. Личността се създава от обективните обстоятелства чрез цялостната й дейност. Индивидът се ражда, но личността се изгражда. Особена страна в характеристиките на личността е и това, че тя възниква във взаимодействието на индивида с другите хора. На тази основа човешкият индивид започва да вижда в другите себе си и започва да се съотнася с другите така, както и другите се съотнасят с него. Това вглеждане в другите, като в огледало поставя началото на нов тип психично развитие на индивида и това е личностното развитие.

   В своите статии руският философ Николай Бердяев казва, че:

„Човекът е загадка в света и може би най-великата загадка. Човек е загадка не като животно и не като социално същество, не като част от природата и обществото, а като личност, именно като личност. Целият свят не представлява нищо в сравнение с човешката личност, с единственото лице на човека, с единствената му съдба.”