Факторен подход при изследване на интелекта.

   За автор на факторния анализ се счита Чарлз Спирмън. Той предполага, че всички индивиди притежават общ фактор на интелигентността G (но всеки един от индивидите го притежава в различен размер) и множество специфични фактори S. Индивидът може да бъде определен като умен или не, в зависимост от размера на фактор G, с който разполага. Факторът G е изцяло отговорен за равнището на изпълнение на всякакъв вид задачи и особено на решаване на айтемите в тестовете. Специфичните фактори на интелигентността S са отговорни за изпълнение на отделните видове задачи - аритметични, за пространствени отношения и др. Интелигентността на тестирания индивид ще отразява едновременно две неща: 

1. Размаха (размера) на фактор G;
2. Равнището на развитие на отделните специфични фактори. Например изпълнението на аритметични задачи често е функция от фактор G и от специфична математическа способност.

     Други психолози подлагат на съмнение съществуването на общата интелигентност. Те вярват, че тестовете за интелигентност пресъздават някакъв набор от умствени способности, които са относително независими една от друга. Метод за получаване на по-прецизна информация относно способностите е т.н. факторен анализ. Тази математическа процедура се използува за определяне на минималния брой фактори, необходим за измерване на интелигентността. Това става на основата на модела на корелациите между различни тестове. Основната идея е, че тестове, които корелират във висока степен, измерват една и съща способност. Факторният анализ на набор от тестове показва колко разграничими фактора влизат в мрежата на корелациите и какво е факторното тегло на всеки от тях, както и каква част от общата вариация на тестовете обяснява всеки един от факторите.

  Въпреки разнообразието от скали, Дейвид Уекслър вярва, че "интелигентността е обща способност на индивида да действа целенасочено, да мисли рационално и да се справя ефективно със собственото обкръжение".

   Луис Търстоун се противопоставя на Спирмън и го критикува по отношение на идеята за общата интелигентност и за нейното влияние. Търстоун смята, че интелигентността може да бъде разграничена на определен брой първични умствени способности. За да се дефинират те, авторът прилага факторен анализ (чиято процедура е сложна и многостепенна) върху огромен брой различни тестове за изследване на интелигентността. Така той се надява да намери по-икономичен начин за сондиране на факторите и в скалата на Уекслър. След като прави интеркорелациите (съпоставяйки резултатите от един тест с тези от друг тест), Търстоун прави факторен анализ, за да получи базисните фактори. Чрез факторния анализ в началото на 50–те години в няколко стъпки той установява седем базисни умствени способности (фактори).Т.н. TPMA  мери всеки един от следните способности:

1. разбиране на словесен материал;
2. плавност на словесния поток (бързо мислене, кръстословици, анаграми, рими);
3. числови операции и възможности за тяхното осъществяване;
4. пространствени отношения (възприемане на фигура под различни ъгли);
5. памет (за вербални стимули);
6. скорост на възприемане (прилики и различия);
7. способност за разсъждение (да се опише правилото на базата на представени последователни серии)

     Широко известната концепция за структурата на интелекта на Джой Пол Гилфорд разграничава три основни структурни звена:

1. Операции (основни интелектуални процеси, използвани от човека): оценка, конвергентно и дивергентно мислене, памет;
2. Резултати: единици, класове, отношения, системи, преобразувания, следствия;
3. Начини (способи) за представяне на резултатите: образ (семантичен, символен, поведенчески, а по-късно зрителен или слухов) и съдържание. 

   Така Гилфорд чрез комбинация между съдържанието на трите основни структурни звена (5 х 6 х 4) получава набор от 120 фактора, а през 1892г. с разделянето на образа на зрителен и слухов получава 150 фактора. Всеки от тези фактори се постулира като независим, но има различна степен на независимост - това е именно и слабата страна на концепцията на Гилфорд . Той демонстрира голяма част от така изведените фактори. Но като метод за разграничаване на тези фактори той използва т.н. целева ротация на осите на факторното пространство и точно този метод предизвиква критиката на Хорн и Нап в техните експерименти. Те показват, че при идентифицирането на случайни фактори, без теоретична база, и обработването им с целева ротация може да се постигне същата точност, с която работи и Гилфорд(т.е. каквито и фактори да се постулират и да се обработят по този начин, ще се получи горе-долу същата точност, следователно има пълен произвол на резултатите). 

   Разкриването на интелигентността чрез факторен анализ като процедура не се оказва добра идея, въпреки че някои от тестовете, създадени чрез факторен анализ през 50–те - 60–те години се използват и днес.Резултатът от факторния анализ зависи до голяма степен от тестовете, които са взети като база. Дори и при минимална подмяна на тестовете, резултатите се променят, следователно факторите не са независими. Освен това няма консистентност за броя и съдържанието на факторите, което също поражда съмнение към факторния подход (пълна липса на консистентност във факторната структура - Кетъл предлага два фактора, а Гилфорд - 150). От друга страна, едва ли може да се извлече структурата на интелигентността само на базата на математическа процедура, следователно проблемът с факторния анализ не е само в психометричните характеристики на резултатите, а в допускането, че природата на интелигентността може да се разкрие чрез математическа и статистическа процедура.

   Стърнбърг казва: "Аз вярвам, че повечето факторни модели са взаимно допълващи се. Ротацията е предмет на убедителност." При факторния подход, когато предлагаме тестовете, имплицитно залагаме някаква теория, след което с математическа процедура извличаме от тестовете нещо, което може и да го няма, но все пак факторният анализ мери само това, което е заложено. Получава се порочен кръг и се стига до изявлението на Боринг от 1923г., че "интелигентността е това, което тестовете за интелигентност измерват". Много е трудно да се видят каквито и да е основания за подбора на тестовете.

     Интересен е подходът на Реймънд Кетъл. Той внася уточнение в разбирането на Спирмън за общата интелигентност G. Кетъл смята, че фактор G има два аспекта:

1. Кристализирала интелигентност - натрупано знание и умения за опериране със знания;
2. Флуидна интелигентност - разбиране в нови ситуации и умения за обработка на нова информация.

   Кетъл обръща внимание върху проблемите за взаимодействието между интелекта, от една страна, и мотивацията и темперамента, от друга. Според него интелигентността може да се повлияе от мотивацията или темперамента. Кетъл показва участието на конкретни умствени способности в конституирането на мотивацията и личностните свойства. Той е изкушен и от проблемите на интелигентността и обществото като цяло - интелектуалните ресурси на обществото и умението или неумението те да бъдат използвани, и по-точно разпределението им за различни цели на обществото и ефекта им върху общественото развитие (т.н. управление на човешките ресурси). Кетъл е загрижен за използването на човешките ресурси, той смята, че обществото буквално ги пилее. Той допуска обаче, че флуидната интелигентност не зависи от обществото, в което човек живее, че не зависи от културния контекст и създава тест, освободен от културни влияния.