Информационен подход при изследване на интелекта. Триархичен модел на интелигентността.

Робърт Стърнбърг ( 1949 -) 

     До 1960 г. изследванията на интелигентността са доминирали във факторния подход, но с развитието на когнитивната психология и информационните модели (компютърната метафора на ума) се налага нов подход в изследването на интелигентността. Новият подход към разбирането на интелекта се свързва с разбирането на интелигентността в термините на когнитивните процеси, които се извършват, когато човек е интелектуално активен. В информационния подход към интелигентността от значение са следните въпроси: Какви ментални процеси са включени при изпълнението на задачите от различните тестове за интелигентност? ; Колко бързо и точно се извършват тези процеси? ; Върху какви репрезентации на информацията са основани (с какъв материал работят)? Привържениците на информационния подход се опитват да идентифицират менталните процеси, които служат за основа на интелектуалното поведение, защото индивидуалните различия зависят от различните процеси, които индивидите "избират" за осъществяването на конкретна интелектуална задача. Интересуват се от това как точно индивидите идентифицират необходимите различни ментални процеси (основа на индивидуалните различия) и какви компоненти използват, за да осъществят тази идентификация, както и от скоростта и точността на прилагането на процесите. 

     Един от най-известните представители на информационния подход е Робърт Стърнбърг. Теорията му се причислява към т.н. системни теории. Стърнбърг създава Триархичния модел на интелигентността , който предполага наличие на определена система от ментални процеси, които оперират по организиран начин (канон), за да продуцират отговорите при решаването на тест за интелигентност. Триархичната теория се опитва да обедини три основни сфери на действие на интелигентността: 

1. Взаимоотношения с вътрешния свят на индивида (индивидуалните механизми на ума, които осъществяват интелектуалното поведение). 
2. Взаимоотношения с външния свят на индивида (употребата на тези механизми във всекидневния живот с цел да се постигне интелектуално съответствие с обкръжението). 
3. Взаимоотношения с опита (синтез на взаимоотношенията - преход между вътрешния и външния свят на индивида, преминаване на "вътрешно" към "външно" и обратно). 

   Измеренията на интелигентността във вътрешния свят на индивида са свързани с компонентите като информационно-процесуални механизми, които осъществяват интелектуалното поведение. Всеки компонент има три съществени характеристики: 

1. продължителност; 
2. трудност; 
3. вероятност за осъществяване. 

      Характеристиките са относително независими една от друга. Реализацията на един компонент може да отнеме много време, но всъщност компонентът сам по себе си да е лесен. Теорията се нарича "триархична", защото постулира три основни вида компоненти, три равнища на обобщеност и т.н. йерархии, съставени от три елемента. Компонентите могат да бъдат класифицирани според функцията и равнището на обобщеност. Основни видове компоненти според функцията им: 

Метакомпоненти. 

     Те са най-високо стоящи в йерархията на оперативните звена. Натоварени са със следните функции: планиране, контрол, оценка на извършеното. В този клас са включени следните отделни компоненти: 

•  детекция на това, в какво се състои проблемът и взимане на решение за природата му; 
• селекция на по-ниско стоящи компоненти, с чиято помощ може да се реши проблемът (при неправилен подбор на низшите компоненти може да се вземе и неправилно решение); 
• формиране на стратегия за комбиниране на избраните по-нискостоящи процеси (които са субкомпоненти); 
• избор на ментална репрезентация, чрез която компонентите и стратегията могат да действат заедно; 
• взимане на решение за разпределяне ресурсите на вниманието; 
• контрол върху процеса на решаване на задачата (проблема); 
• сензитивност по отношение на обратната информация за крайния резултат. 

Компоненти на изпълнението. 

     Тези компоненти имат функцията да реализират инструкциите на метакомпонентите. Тук става въпрос за решаване на задача, начертана от по-висше равнище. Компонентите на изпълнението са в голямо количество и имат свойството да са стабилни и да се организират в етапи на решаване на задачата, които етапи са стабилни в широк спектър задачи. Етапи на решение на задачата: 

• декодиране на стимулите (Занимава се с първоначално възприемане и запазване на информацията. Качествените и количествените промени в тези декодиращи компоненти са основен източник на интелектуалното развитие.); 
• комбиниране на стимулите и тяхното сравнение (Занимават се с търсене на общото и различното в информацията, като се опитват да я съвместяват); 
• намиране на отговор на поставена задача (Има служебни функции и се състои в сравнение на получената информация с условието на задачата). Компонентите в декодирането на отговора зависят от първите два типа компоненти. 

Компоненти за придобиване на знания. 

   Стърнбърг допуска, че има разлика между декларативно и процесуално знание. Три основни компонента са заети в усвояването на двата типа знание: 

• селективно декодиране: отсяване на релевантната от ирелевантната информация, защото при възприемането на една проблемна информация тя е смесена с ирелевантна информация. Отсяването е основа на индивидуалните различия. 
• селективно комбиниране: оформянето на отделните елементи от селективното декодиране в единно цяло. 
• селективно сравнение: съотнасяне на новопридобитата информация с получената в миналото. 

       За да можем да разберем вътрешния свят на индивида, когато той се опитва да усвоява средата, трябва да анализираме скоростта на тези процеси. Компонентите могат да бъдат класифицирани в съответствие с три равнища на общност: 

1. общи компоненти, необходими при изпълнението на всички задачи от даден универсум. 
2. компоненти, съотносими само с даден клас задачи. 
3. компоненти, съотносими с уникални задачи. 

      Следователно съществува общ и специфичен интелект . Всички компоненти формират единно цяло, функционират с различна степен на ефективност и интензивност; това е основата на индивидуалните различия. Теорията на Стърнбърг почива на огромно количество експериментален материал. Серия от аналогии (на съществителни имена) установява, че "критични" са селективното декодиране и селективните сравнения. В зависимост от това доколко са ефективни декодиращите стратегии, толкова по-бързо настъпва и втората част от аналогията. Всяка една идея е подкрепена с конкретен материал от серия експерименти. Индивидуалните различия принципно се градят върху декодирането и сравнението. Хората с високи резултати от решаването на аналогии имат по-точни ментални репрезентации, имат нужда от по-дълго време за декодиране и дават по-точни отговори. При по-добра декодираща стратегия в резултат се получава и по-ефективно решение.  

   Взаимоотношенията на интелигентността с външния свят на индивида са развити в т.н. контекстуална парадигма на Стърнбърг, който казва: "Аз виждам интелигентността като умствена активност за целенасочена адаптация към реалния свят, като извор на собствена среда и формиране на обкръжението, което съответствува на живота на даден индивид". Интелигентността се разглежда в термините на поведението, съпоставено с три основни категории - реален свят, релевантността на индивида към конкретната ситуация и целенасочеността. Интелигентното поведение се реализира чрез три процеса, поставени в йерархична зависимост: 

•  адаптация към обкръжаващия свят за постигане на добро равнище на съответствие между себе си и непосредствената среда. 
•  ако по някакви причини това равнище е по-ниско от желаното, то може да бъде определено като дезадаптация. Ако адаптацията не е възможна, или по някакви причини не е желана, се избира алтернативна среда, с която съответствието ще е по-комфортно. Този избор също е проява на интелигентност и има преки последици за защита на собствената личност. 
•  в случай, че нито една от двете алтернативи не доведе до резултат, би трябвало да се използва трети механизъм за реализиране на интелигентно поведение, а именно - формиране на средата от страна на индивида, целенасочено въздействие на субекта върху обкръжението с цел промяна (редефиниране) на неговите параметри. 

     Въпреки че тези механизми се прилагат в изброения ред (т.е. те са йерархични), не е изключено този ред да бъде променян. 

      Особено място заемат в теорията на Стърнбърг и въпросите за релевантност (адекватност) на поведението по отношение на културния контекст (съобразно нормите и очакванията, породени от културата). Адекватността на поведението спрямо културния контекст е основен показател на интелигентното поведение. В различни култури едни и същи действия могат да имат различно тегло при оценка на интелигентността. С предимство се развиват онези аспекти на интелигентността, които са с особено значение за конкретната култура. 

    Последният аспект от тази теория е за взаимоотношенията на интелигентността с опита на индивида. Тези взаимоотношения се експлицират чрез задачите, с които личността се справя. В  тази посока са диференцирани две базисни интелектуални умения: 

• способност за справяне с нови ситуации и с новите изисквания на ситуацията. 
• способност за автоматизиране на процесите на обработка на информацията (от значение е как процесите се автоматизират, както и с каква скорост в новата ситуация човек е в състояние да използва процесите без необходимостта от съзнателен контрол). Важно е да се разбере дали индивидът се справя с новостта на една ситуация чрез разбиране или чрез действие. 

     За проява на интелигентно поведение се смята ефикасното преминаване от съзнателен контрол върху новите операции към автоматизация на новите операции за кратко време. Тестовете за интелигентност трябва да измерват поне едно от двете базисни умения. 

   Концепцията на Стърнбърг дава една базисна алтернатива на съществуващите дотогава подходи (психометричния и факторния), и то не само по отношение на вътрешната консистенция, а така също и в сферата на методите на изследване, но преди всичко с теоретичното осмисляне на проблематиката. Особено ценно е консолидирането на емпиричните данни в едно наистина обемно цяло. Показано е реалното взаимодействие между компонентите и детайлно са проследени механизмите на осъществяването им. Взаимодействието на новото, нестабилното, носеното отвън и на стабилното, което идва отвътре в тази теория е много добре разгледано. 

     Екологичната валидност, приложена спрямо тест, се отнася до въпроса дали той наистина измерва това, което постулира, че измерва, а екологичната валидност, приложена спрямо теория, отговаря на въпроса дали теорията е в състояние да обясни реалното поведение на човека в реалния живот. Екологичната валидност дава отговор за успешността, ефективността, адекватността на поведението, ефекта му върху обкръжението и т.н. Екологичната валидност на теорията на Стърнбърг е висока. Чрез този подход се преодолява диктатът на психометричния подход към интелигентността.